Книгите на Елена Блаватска, Николай Рьорих и Ернест Мулдашев са чудесно четиво-предизвикателство за хора с изследователски ум и богата душевност. Именно, когато завърших преди време четенето на една от книгите на Мулдашев “Златните плочи на Харати”се случи едно от запомнящите се мои съновидения свързано с осезанието за пространство. Озовах се на сън в едно място, където нямаше никакъв ориентир за пространство или време, сякаш бях изхвърлена от тялото си в абсолютно нематериален свят или поне извън светът, който познаваме и в който живеем. Обзе ме страх, пожелах да се върна обратно, в смисъл обратно от мястото, където и да се намираше то или каквото и да представляваше. В този момент се събудих и почувствах невероятно облекчение, топлина и уют от своето съществувание. Осезанията за време и място се бяха завърнали, материята ме прегръщаше нежно и успокояващо и като че ме изпълваше с добрина и обич.
Защо пиша това? Защото снощи изпитах друг интересен сън, който намирам по един или друг начин свързан отново с пространството. Този път бе различно. Сънувах дълго на няколко етапа: летящи кораби-подобни на къщи или “кораби майки”, огромни, но реещи се ниско. паника сред хората. Нищо подобно като холивудския филм”Денят на незавсимостта”, летящите кораби бяха по-скоро като абстрактно понятие и присъствие, което не ме стряскаше и хвърляше в ужас. Бях убедена в своите знания и способности и намирах начин да се измъкна от тълпата и затворените помещения. Някак си, озовах се избягала от странното присъствие на тези абстрактни обекти, намирах се сред красива девствена природа-широко дефиле с река, заоблени планини, пълноводна река, мочурлива местност, върби, есенно ухание, някакво наводнено място. Онова, което бе поразително бе усещането, че това място бе забранено за достъп, а аз по право можех да присъствам там. Летях, имаше “клопки на разсейване”, за които знаех, че не бива да им обръщам внимание. Бях в някакъв междинен свят или поне се бях уединила, но знаех, че съм се отървала от “корабите” или каквото и намерение да имаха те в една недоброжелателна среда и това е само временно.
Тук отварям скоба,че често сънувам летеж в съня си, още от дете. Опитът ме научи да го контролирам/направлявам-височина и скорост само с мисъл, воля и добро намерение, винаги съм се удивлявала колко просто е и как това не може да се приложи в материалния ни свят.
Втората част от сънят ми беше всъщност съществената, поради която отворих тази тема: Сънувах къщата където съм отрасла, малкото ми братче, баща ми, чувствах, че са трудни времена. Баща ми подаде торба със свитъци на малкото ми братче, което в съня ми беше дете на около 7 години и знаехме, че има важна и неприкосновена цел -да ги достави при “географските колони”. Това понятие ми се натрапи няколко пъти в съня, макар да звучи нелепо. Братчете ми се бавеше, но аз знаех по кой път да тръгна и много исках да го придружа, затова избързах напред, всъщност минах през познатия ни двор с намерението да го дочакам “на входа”. Не знам поради какви причини, но сънувайки реално място, където съм била множество пъти и което място считам за личен енергиен проводник, в съня си се озовах в края на обсега му, като пред невидима стена, в която прекрачих и отново се издигнах в полет. Усещането бе къде по-защеметяващо, летенето много по-лесно, маневрирането, мисълта, всичко бе много по-бързо от вече изпитваните полети на сън. Гледката беше още по-впечатляваща. Прекрачвайки “входа”, всъщност се озовах в огромна долина обградена със заснежени планини, полски цветя и кристално чист и искрящ въздух, чуваха се пойни птици. Полетът ми набираше скорост и височина, защото знаех къде отивам, знаех къде се намират колоните! В този момент се сетих,че не аз трябва да стигна до там и съм избързала, както и изоставила малкото си братче. Точно когато тази мисъл ми мина през ума, със същата бързина и полетът ми бе опропастен, спря, почувствах се в безтегловност, обърнах се наопаки и се озовах на земята, но без да се нараня. Въпреки това осъзнах в същия момент, че не съм постъпила правилно и че това, което изпитвах е защитата, създадена за мястото, където исках да стигна. Имаше и допълнителни преживявания-например чу се нещо като глух бум, като невидима вълна във въздуха, когато полетът ми бе прекратен, събудих се и като че електричество премина през цялото ми тяло (удрял ме е ток и знам какво е), настръхнах, полазиха ме тръпки по тила, а сърцето ми биеше лудо, почти извън ритъм.
Чувствах, че справедливо не бях допусната в това измерение.
След това не можах да заспя. Разрових се в интернет и намрих следната статия за Колоните на Шамбала
накратко за Шамбала
